Той отрича Айнщайн. Непознат в България, тачен в чужбина, физикът антирелативист Стефан Маринов е една от най-необикновените личности на нашето съвремие. Определя себе си като „дисидент пред дисидентите", а западните му колеги без уговорки го зоват „български гений". В скалата на големите умове го поставят и руски учени. На трудовете и личността му са посветени стотици интернет страници - изследователски и възпоменателни. А от самия него за тукашната публика е останала уникалната му книга „Изыди, Сатана!" (странно подобие на „Житие и страдание грешного Софрония").

За Маринов ще научите много от сайтовете, посветени на „алтернативните енергии", малко - в емигрантските чатове, където все някой ще фолклоризира зевзещините му

Литератски опит да го извади от забравата направи доц. д-р Миглена Николчина в посветено нему есе („Семинарът като начин на употреба", 2003 г.). То не доби публичност, но поне го има в мрежата на английски, та да отсрамва националната ни памет.

Той не бил дисидент спо­ред познатите му. Просто казвал, което мисли. Имал „дарбата да не оставя отстоя­ние между мислене, говорене и действие. И минава през ада на комунистическите преследвания - разпити, психиатрия, конфискация на имущество, тормоз на семейството му... Разпрата му с комунизма е артистична, остроумна и пакостливо-изобретателна".

Само че за разлика от други политемигранти, които - веднъж напуснали соц-а - на­мират зад граница своя ниша на покой, Маринов не миряс­ва. И става персона нонграта и в Западна Европа, и в САЩ.

Защо? Защото оборва по­стулатите на тради­ционната физика и доказва, че абсо­лютното пространство на Нютон съществува. Изхож­дайки от този теоретичен из­вод, той започва експери­менти за измерване абсо­лютната Скорост на Земята. Изгонен от БАН, дисквалифициран като учен, основава през 1974 г. своя Лаборато­рия по фундаментални физи­чески проблеми - със седали­ще във фамилния му дом на ул. „Елин Пелин" в София. От­там поддържа научна корес­понденция с именити физици и сътрудничи в световната научна периодика.

През 1977 г. е екстради­ран. Живее в Белгия, САЩ, Франция, Италия, Австрия. (Виж разказа за живота му в емиграция на стр. 19). През 1997 г. загива, падайки от седмия етаж на универси­тетската библиотека в Грац (Австрия). Макар и оставил прощално писмо, обстоятелствата около смъртта му са подозрителни. Негови коле­ги физици допускат, че е бил хвърлен от прозореца. И лан­сират версията за намеса на нефтени, електрически или газови кампании, застраше­ни от „алтернативните енер­гии".

Такава била традицията. В Средновековието алтерна­тивно мислещите учени са горени на клада, през социа­лизма - пращани по лагери и лудници, а сега-демократич­но изхвърляни през прозорците на библиотеките.

По спомени на негови близки той притежавал уни­кално жизнелюбие и из­дръжливост, невероятно чувство за ху­мор, любов към природата, спорта. Водел спартански на­чин на живот и никога не напра­вил компромис с истината. Тази фанатична „аб­солютистка" не­търпимост   към лъжата го превръща в драз­нител и вредител на „статуквото" - било то идеологическо, со­циално или научно.

Стефан Маринов е роден през 1931 г. в София. Майка му Галина е сестра на беле­житата наша актриса Ад­риана Будевска. Баща му Марин Маринов е юрист (близък приятел на проф. Нисим Меворах, баща на по­ета Валери Петров). Родите­лите му се изучили в Мюн­хен. В семейството гостуват художници, артисти, писа­тели - Константин Щърке­лов, Иван Лазаров, Елин Пе­лин...

Стефан следва физика в Прага, после завършва и Висшето военноморско учи­лище във Варна. Пътува ка­то капитан на чешки кораб, после постъпва на работа в БАН в секцията по физика. Владее до съвършенство ру­ски, чешки, полски, англий­ски, немски, френски, италиански. На тези езици съ­чинява стихове, а на българ­ски пише блестяща сати­рична проза в епистоларна форма.

Навярно недоверчивият читател ще рече: „Абе, я се разкарайте с ваш'те набеде­ни гении! Тоя си е луд." Е, не е! Може да е спорно, че е гений. Но сигурно, че смах­нат не е. Макар животът му да е низ от бунтове срещу общоприетото и конвенцио­налното.

СВЕТЪТ ЗА НЕГО

Стефан Маринов, ге­ниален български физик, основател и директор на Института по фундаментална физи­ка в Грац (Австрия), опис­ва явлението „двукомпо­нентност на магнитно­то поле". Въз основа на своята теория той из­гражда ред експеримен­тални прибори, между които и „моторът на Ма­ринов", (сп. „ТОП 100")

 Известният евро­пейски учен проф. Сте­фан Маринов е един от изобретателите на са­моускоряващия се генератор „сибирский Коля", благодарение на откри­тия от него „Скалярен магнитен интензитет 5". (Алберт Тимашев)

Стефан Маринов е гениален български фи­зик и откривател, изоб­ретил множество функ­циониращи етерни дви­гатели (перпетууммоби­ле). (Петер Аиндеман)

Стефан Маринов е изтъкнат български фи­зик и изкусен експеримен­татор на нашето съвре­мие, завършил през 1997 г. живота си със самоу­бийство. (Сп. „Космичес­ка генетика")

Активен инициатор и организатор на научни търсения за създаване на генератори на свободна енергия е нестандартни­ят учен физик Стефан Маринов, имал щастието да наблюдава лично работата на генератора на Пол Бауман, считан за първия      изобретател, осъществил мечтата на човечеството за перпетуум мобиле. (Г. В. Николаев, „Криза във фундаменталната физика")

За Брюксел отлетях през септември 1977 г. Книгата ми „Епур си муове" (,,И все пак се върти") бе отпечатана през декем­ври. През януари 1978 г. за­едно с Мирман, Пеликан и др. леви дисиденти организи­рахме голям форум, посве­тен на десетгодишнината от Пражката пролет (1968). Аз бях член на белгийския под­готвителен комитет и пред­ложих текстът на плаката да бъде: „Dix hivers apres un printemp". (Десет зими след една пролет) Белгийските леви казаха, че текстът е над­ут и непонятен за масите, с което доказаха, че левите" задушават живота и ориги­нална мисъл още преди ид­ването си на власт.

В края на януари 1978 г. заплатих порядъчна сума за една разкошна зала и прове­дох сам пресконференция в дома на печата в Брюксел. На тази конференция заедно с една чешка емигрантка, Ева Худова, заснехме 35-ми-нутен цветен филм „Стефан Маринов - дисидент пред ди­сидентите", който никоя те­левизия не искаше да купи. Всички вложени от нас пари пропаднаха по формулата „пари-стока-без пари". Всич­ки мои производствени опе­рации в капиталистическия Запад винаги преминават по тази формула и не разбирам откъде Маркс прави извода за формулата „пари-стока-пари".

През февруари 1978 г. посетих Сахаров в Москва, за да си изясня поддържа пи той моята теория или не.

През април направих демонстрация пред паметни­ка на св. Вацлав в Прага в защита на ХАРТА-77, за да покажа, че в осеммилионна България има поне един чо­век, осмеляващ се да я защи­ти публично. Полицията ме арестува, преби ме, конфи­скува ми всичко и през нощта ме изхвърли тайно в Западна Германия.

През юни заминах за САЩ, за космологическата конференция в Кливланд и за да чета лекция в НАСА. Пре­карах най-прекрасно шест месеца, Вследствие на из­пратеното от мен трето, мно­го рязко писмо до президен­та Картър през декември ме екстрадираха.

През март 1979 г. посетих Айнщайновия симпозиум в Берн. Исках да демонстрирам моя диференциален експеримент  със  „скачените спусъци", но организаторът -проф. Мерсие, не разреши, като ми поясни, че симпозиумът не е панаир.

През юни заедно с граф Лелио Галатери ди Дженола и Сунилия, в чиято вила живея и до ден-днешен, организирахме Първия международен конгрес на науката и религията в Рим.

През ноември посетих Прага, за да известя за моето самозапалване през януари 1980 г. пред съветското посолство в Париж, ако Картър не предприеме нещо за освобождаване на политическия затворник в СССР Юрий Орлов. Тук отново бях арестуван и екстрадиран. Този път не ме биха.

Два дни преди моето самозапалване в Париж мъжаги­те на Жискар д'Естен ме аре­стуваха и ме затвориха в пси­хиатрия, но след като моите приятели съобщиха по теле­визията за този срамен акт, ме освободиха и цяла седми­ца ме конвоираха денонощ­но. С тяхната полицейска ко­па обиколих цял Париж и го­стувах на моя приятел Дими­тър Бакалов в Houiles, който нагости цялата ни банда със свинско със зеле и прекрас­но вино. Така че мъжагите на Жискар се натискаха да се целуват с нас. И пак ме ек­страдираха.

Моята януарска акция в Париж бе подкрепена от фракцията на християндемо­кратическите партии в Евро­пейския парламент, на чието заседание говорих на 7 януа­ри в Брюксел. След мен се изказаха половин дузина де­путати и приеха решение да предложат на парламента да се обърне с молба към Вър­ховния съвет на СССР за ос­вобождаване на Орлов.

През август взех учас­тие в Петия антивоенен по­ход като единствен пред­ставител на източноевро­пейските страни. Написах музиката и текста на него­вия марш. Произнесох реч пред входа на американска­та ракетна база Кемп Дер­би, където даже министърът на отбраната Лагорио няма право да влиза. Като бивш капитан от българските военноморски сили извиках коменданта на базата, за да му връча нашия призив за мир, братство и любов. След дъпго чакане, при рисувах­ме счупени пушки по асфал­та, се появи някакъв лейте­нант. Заявих му, че ще раз­говарям само с чин, равен на моя, и предоставих на ци­вилните да връчат посла­нието, с което лейтенантът вероятно си е избърсал за­дника. (Но бяхме намерили такава хартия, та като си бърше задника, да го стър­же като гласпапир.)

На втори септември ита­лианската полиция ме извести, че ако до 10 дни не на пусна страната, ще бъда ек­страдиран с прилагане на груба сила. Недоумявах: „Ме­не - член на италианската со­циалистическа партия - ме изхвърлят като надрискало къщата коте."

Но на френската граница на два пъти ме реекстрадираха обратно в Италия, ама втория път здравата ме на­пердашила. Неотдавна един беден тунизиец 20 пъ­ти французи и италианци го прехвърляха като волей­болна топка от едната гра­ница към другата. Тунизиецът не издържа и се обеси в тоалетната на вагона. ...Живея сега нелегално в Италия, макар че това е известно на полицията, и когато шефът на отдел "Чужденци" при квестурата на Генуа – марешапо Бочи, ме видя неотдавна на улицата, само възкликна: „Sei ancora     qui maledetto?" (Ти още ли си тук бе, проклетнико?) и като издигна ръ­це към небето, събра три пръста и се скри от моите усмихващи се очи в тълпата... (1981 г.)

 

Перото ми жули, др. Председател!

 

Писмо до акад. Ангел Балевски

Толкова много имаме да си кажем, др. Председател, а малко време ни дава жи­вотът да останем с вас двам-ката насаме да излезем от безпросветния коловоз на ежедневието и да се пораз­мислим за тайнството на живота, за Бога, за Сатана­та... Днес е 4 октомври, а на 11 ноември ще трябва да се заливам с бензин на някак­ва си римска улица и да се паля, та чиновниците зад завесите На съветското по­солство да се кикотят, като ме гледат как ще пращя, ще се нажежавам и ще хвър­лям искри, а журналистите да сноват насам-натам, да щракат с фотоапаратите, а после да тичат по редакции­те, белким дотькмят още някой хонорарец...

Тъй че още месец ни оста­ва, др. Председател!

„Ехе-хе - ще кажете вие, -за месец такова перо като твоето, Маринов, стотици страници може да нажули, та след туй секретарката ми да изостане три дни с акаде­мичната кореспонденция, докато чете крадешком пи­санията ти..."

Оборил Маринов Айн­щайн - гол-ляма работа! Ня­мал си Маринов работа, за­рязал жени, деца, умувал, праскал, писал - оборил Айнщайн. Хубаво - окачи му един медал от тиква, върбо­во клонче сложи на главата му... Ами тия стотици хиляди долари за Нобел нали тряб­ва от нечий джоб да се из­мъкнат. Стотици майки по света да се разплачат...