“Газови мехури” или Плазмени пластове ?
Доказателствата продължават да излизат в подкрепа на това че пространството около Земята изобилства с електрическа активност. Когато повечето астрономи видят “супергорещи газове” , които се “пукат” или “пръсват” защитниците на Електрическата Вселена виждат плазмени двойни слоеве които правят това , което правят когато са изследвани при експерименти с плазма.
Европейската Космическа Агенция наскоро наблюдава аномални “мехури” които изглежда насраствали и се пръскали около Земята. Според доклад на сайта www.Space.com “Астрономите намерили активност точно там където Земното магнитно поле се среща постоянен поток от частици които излизат от Слънцето”
Изследователите, които обявили откритието говореха за “супергорещи газове” свързани с “мехури”. Те наблюдавали “bow shock” ( шокова вълна в открития космос –около 21 милиарда километра от Слънцето причинена от соларни ветрове ссбъскваща се със земното магнитно поле. Температурата в газовите мехури е 18 милиона градуса по Фаренхайд – 100 пъти по-топла от температурата на околния “горещ газ”.
Изследователите следвали единствената логична линия на базата на технято обучение, което засяга “газове” в космоса в механичния език на ветрово и водно поведение (начина по който субстанцията реагира на определени условия). Тяхната теоритична работа изключва възможността за всякакво възможно електрическо взаимодействие между Земята и компонентите от електрическата верига на слънчевата система. Астрофизиците работят с форма на плазмена теория която се нарича – магнетохидродинамика, която първо е предложена и после отхвърлена от Hannes Alfven, който изследвал действителното поведение на плазмата както в лабораторна така и в космическа обстановка. Той прекарал последната част от живота си предупреждавайки астрофизиците ,че техните предположения са невалидни в космоса. Ако предположенията са грешни, тогава езика използван да се опише феномена е грешен и подвеждащ. Докато повечето астрономи само мислят за космическата плазма като “газ”, плазмата обкръжаваща земята често показва електрическата й природа.
През 60-те години космическите сонди разкриха, че земните сияния са причинени от електрически течения идващи от Слънцето – осъществяване на предреченото от плазмения пионер Christian Birkeland. Земният магнитосферен “мехур’ е всъщност калъфът на Longmuir , който е електрически свързан с теченията идващи от Слънчевият хелиосферичен калъф. Калъфите се състоят от електрически заредени двойни пластове от плазма , в които пластовете с противоположни заряди се изграждат много близо един до друг със силно електрическо поле меду тях. Тези двойни пластове акселерират йоните до високи скорости , които интерпретирани кати температура изглеждат много “горещи”.
Два региона с неподобна плазма ще оформят калъф на Langmuir между тях , което може да доведе до формирането на “мехур”. Електрическите теоритици като Wallace Thornhill предполагат че така наречените “пръскащи се “мехури”Са най-вероятно скачащи калъфни клетки от плазма. Те са повече от магнетичен ефект в газа : те ще покажат заряден деференциал, йонна акселерация и радиация с широк обхват от радио до Х лъчи – всичко това предполага много по-различна линия на изследване отколкото предложената от историята с пръскащите се мехури в космоса.
В тази илюстрация от художници от Европейската Космическа Агенция ние виждаме , че Земята лежи в магнетосфера изобразена със синьо и заобиколена от слънчев вятър. Белия правоъгълник в ляво идентифицира мястото където клъстера на ESA и Китайските сателити откриха “дупки в плътността” Кафявите точки представят слънчевия вятър и йоните “ плуващи срещу течението на слънчевия вятър” заедно с линиите на междупланетното магнетичното поле (в черно).
