Именно комунистите принуждават управляващата клика в Кремъл да отхвърли исканията на Международния валутен фонд за продължаване и разширяване на реформите - комунистите искат прекратяване на тези реформи, ренационализиране на икономиката, налагане на контрол върху заплатите и цените, възстановяване на централното планиране. Искат връщането на status quo ante.

Този технически антизападнизъм се използва активно и от националиста Жириновски, който ръководи третата партия в Дума-та.

За комунистите и националистите икономическата катастрофа се съпровожда от още по-трагична геополитическа катастрофа. При комунизма Русия беше суперсилата на света. Днес тя е васал на САЩ. Руската империя беше ликвидирана без да получи нищо в замяна. Загуби Източна Европа, Балтика, Украйна, Централна Азия и Кавказ. Икономическият антизападнизъм на комунистите, съчетан с геополитическия антизападнизъм на националистите вече ражда нова силна идеология, която изплашените космополити бързат да етикират като "неосталинизъм". Но централното планиране, дълбокото геополитическо чувство беше в крайна сметка най-голямото постижение на СССР. Разбира се сталинизмът никога няма да се върне обаче властта неизбежно ще се пренесе към комунистите и националистите. Логичната връзка става генерал Александър Лебед. С опитите си да го елиминира Елцин пося бури, които биха могли да доведат до революция или контрареволюция с епически размери и кървави пропорции. Но ако Лебед получи поле за маневри той все още може да спаси Русия.

Върви паралелен процес и в руската интелигенция, която, както никога в миналото е славянофилска и ксенофобна. Руската външна политика очаква дефинирането на своите нови цели. Сред тях на първо място е да декларира, че е наследник на бившия СССР в бившите му граници. Ключът към това е Украйна. Русия вече има тясна конфедерация с Белорус и реинтегрирането на Украйна ще бъде от огромно значение.

За късмет на Запада за възстановяването на съветската империя ще са необходими поне две поколения. Въпреки това този процес ще постави пред Запада трудни въпроси. САЩ вече са направили големи инвестиции в Централна Азия. Дали НАТО ще се опита да влезе в балтийските страни? Иран и Турция ще се противопоставят на връщането на Русия в Кавказ? Каква ще бъде политиката на САЩ тогава? Дали НАТО ще се опита да вземе и стратегическата Словакия? До каква степен ще допусне Полша, Чехия и Унгария в НАТО? На дневен ред е и вечният германски въпрос. Дали САЩ ще поверят на Берлин тежестта да защитава Европа?

Тези и много други въпроси са с политическо и военно естество. Те не са икономически.

Новият световен ред предполагаше, че политическите и военните въпроси ще бъдат маргинални. Но стратегическите съветници на Клинтън, които наследиха халюцинациите на Буш, ги игнорират в полза на фантазията, че руският експеримент, измислен от МВФ, не е умрял.

Ето защо визитата на Клинтън в Москва беше катастрофална. Клинтън срещна погрешния лидер. Елцин не води нищо. Клинтън се срещна с политически труп. По-точно това беше среща на два политически трупа.

На второ място американците се опитаха да дискутират икономически въпроси, които са нерешими, вместо да разсъждават над политически и военни проблеми, определящи отново отношението на Русия към света.

В близко време комунистите и националистите ще формират коалиция, която ще управлява Русия. Те имат напълно различен дневен ред - да нахранят гладуващите, да запалят светлина в края на безкрайния тунел. Сегашната огромна криза върна света към реалната политика. В дългосрочен аспект връщането на политиката ще възкреси войната в традиционния смисъл на конфликта между великите сили.

В непосредствен план кризата демонстрира тоталната импотенция на мултилатералните организации, които трябваше да ръководят Новия световен ред. Мултилатерализмът на Новия световен ред доказа, че тези институции не само са кухи, но и че светът съвсем не е толкова малък. А много голям и сложен. И опасен.

Като конгреса във Виена Новият световен ред се опита да замрази институциите, които имаха смисъл само в контекста на голямата битка. Независимо дали става дума за битката срещу Наполеон или Брежнев, факт е, че когато войната свърши институциите, с които тя е била спечелена трябва да си отидат.

Всъщност във всичко това има пак едно добро нещо - най-накрая историята на следстуденовоенния период започва наистина.