1. Войната в Ирак е историческо, стратегическо и морално бедствие, което предприето въз основата на грешни предположения, делегитимира Америка в глобален мащаб. Цивилните жертви в тази война и от двете страни, ведно и с някои от злоупотреби /от страна на САЩ - Абу Граиб/ унищожават моралните акредитиви на Америка. Така, движена от манихейски импулси и имперско високомерие, тя интензифицира регионалната нестабилност.

2. Само политическа стратегия, която е исторически релевантна, а не наподобяваща колониализма, би могла да предостави нужното рамково решение на войната в Ирак и усилващите се регионални напрежения.

Ако Съединените Щати продължат да затъват в Ирак, крайната дестинация по този хълм надолу ще бъде директен конфликт с Иран и със света на исляма като цяло. Вероятен сценарий за военен сблъсък с Иран включва неспособността на Ирак да постигне изисканите от него критерии, последвано от обвинения към Иран за отговорност за този провал; тогава, след някакъв вид провокация в Ирак или терористичен акт в САЩ, които ще се припишат на Иран, ситуацията ще кулминира в "защитна" американска военна операция срещу Иран, която ще потопи самотната Америка в разрастващото и задълбочаващото се тресавище, обхващащо Ирак, Иран, Афганистан и Пакистан.

Именно такова историческо и митологическо описание вече се артикулира с цел да се легитимира тази продължителна и потенциално разширима война. Докато в началото тази война биваше оправдана посредством лъжливите изявления за оръжия за масово поразяване в Ирак, войната сега се ре-дефинира като "решителния идеологически сблъсък" на нашето време, напомняйки по този начин на предходните колизии с Нацизма и Сталинизма. В този контекст, ислямисткия екстремизъм и ал Каида са представени като еквивалентни на заплахата от нацистка Германия и съветска Русия, а 9/11 бе портретиран като еквивалента на атаката над Пърл Харбър, която въвлече Америка във втората световна война.

Тази опростена картина пренебрегва факта, че нацизма беше базиран върху военната сила на най-напредналата европейска страна, а сталинизма можеше да мобилизира не само ресурсите на победоносния съветски съюз, но и да направи световен апел, посредством марксистката доктрина. В контраст на гореизказаното, повечето мюсюлмани не приемат ислямския фундаментализъм; ал Каида е изолирана ислямистка аномалия; повечето иракчани са заети със своето оцеляване заради американската окупация, която унищожи държавата им; докато Иран - въпреки че акумулира регионално влияние - сам по себе си е политически разединен и икономически и военно слаб. Да се твърди, че Америка е вече във война в региона с по-широка ислямистка заплаха, в която Иран е епицентъра, означава Америка сама да провокира най-лошите си кошмари.

За съжаление, външната политика на администрацията касаеща средния изток напоследък се уповава именно на такива лозунги. Отнесени и пламенни слова относно "новия стратегически контекст", който се базира на "яснота" и който подтиква "родилните мъки на един нов Близък Изток" поражда интензифициращ се анти-американизъм и усилваща се опасност от един дългосрочен сблъсък между Съединените Щати и Ислямския свят. Тези, които са начело на американската дипломация също са приели позата на моралисти, които сами отбягват Иран, с което много напомнят на поведението на Джон Фостър Дълес от ранните 50`те спрямо китайските комунисти (което накрая ги накара да му откажат да се ръкостискат с него, в онзи много добре известен епизод от световната политическа история). Трябваше да изминат две десетилетия преди друг рапубликански президент да можеше да превъзмогне последствията от това.

В същото време, трябва да се отбележи, че няма друга държава в света, която да споделя манихейските самозалъгвания, които тази администрация толкова страстно артикулира. Резултатът е нарастваща политическа изолация и устойчив обществен антагонизъм към глобалната позиция на Щатите.