Page 2 of 2
ЕВРАЗИАТСКИЯТ НЕПОСТОЯНЕН ЮГС цел да осигури стабилност в Кавказкият и Централноазиатският регион като търси начини да подобри отношението си с Иран, Америка трябва да е много внимателна да не отблъсне Турция. Ако Турция се чувства като отхвърлена от Европа тя ще стане по-ислямизирана и без голямо желание да сътрудничи със Запада в опита му да приобщи Централна Азия към световното общество. Америка трябва да употреби своето влияние в Европа да окуражи евентуалното турско членство в ЕС и пресътворението й в европейска държава, само ако вътрешнотурската политика не се ислямизира. Редовни консултации с Анкара относно бъдещето на Каспийския басейн и Централна Азия биха подхранили у Турция чувство за стратегическо партньорство със САЩ. Също така, Америка трябва да подкрепи турското желание за основаването на тръбопровод от Баку (Азербайджан), до Джейхан.
В допълнение, не е в интерес на Америка влошаването на отношението й с Иран. Всички евентуални спогодби трябва да бъдат базирани на взаимното признаване на Американските и Иранските стратегически интереси в нестабилният околоирански регион. Силен, дори религиозно мотивиран – но не и финансово анти-Западнонастроен – Иран е също в интерес на САЩ. Американските дългосрочни интереси в Евръзия биха се подобрили ако Турция и Иран си сътрудничат, особено в сферата на построяването на нови тръбопроводи от Азарбайджан и Туркменистан. Всъщност, Американското финансово участие в тези проекти би могло да е само в плюс на Америка.
Въпреки че досега е била пасивен играч, Индия има важна роля на Евразиатската сцена. Без политическата подкрепа на Съветският Съюз, Индия щеше да е задушена геополитически от сътрудничеството между Китай и Пакистан. Оцеляването на Индийската демокрация е важно, понеже отхвърля твърдението, че демокрацията и човешките права са изцяло западни понятия. Индия доказва, че така наречените "Азиатски ценности" не са Азиатски, а просто антидемократични. При неуспех на Индия да запази своята демокрация това би довело до унищожаване на идеята за потенциално демократизиране в Азия и ще спре да оказва балансираща сила в региона, особено имайки предвид въздигащият се Китай. Индия би трябвало да бъде ангажирана с дискусии относно регионалната стабилност, без да забравяме промоциирането на повече двулатерални връзки с американските общности за сигурност. Никакво равновесие в Еврaзия не би било достигнато, без задълбочаването на стратегическото разбирателство между Америка и Китай и по-ясното дефиниране на японската роля. Това създава две трудни задачи за Америка: оценка на обсега на Китайското влияние в региона и контролиране на неспокойството на Япония относно нейният де-факто статут на Американски протекторат. Отхвърлянето на преувеличените страхове от въздигаща се Китайска сила и реалното японското икономическо възкачване би трябвало да инжектират реализъм в политика, която трябва да бъде базирана на внимателни стратегически изчисления. Целите на тази политика трябва да са да отклонят китайската власт в конструктивни регионални инициативи и да канализират японската енергия в по-широки международни сътрудничества.
Ангажирайки Пекин в сериозен стратегически диалог е първата крачка към стимулиране на неговия интерес към взаиморазбирателството с Америка, което рефлектира споделените от двете страни интереси относно североизточна и централна Азия. В същото време би било добре ако Вашингтон елиминира всякаква неяснота относно подкрепата си за "Един Китай", за да не може темата за Тайван да се влоши. По същия начин, в инетерес на Китай е да демонстрира, че може да подсигури мнoгoобразие в неговите вътрешни политически уредби.
В името на прогреса, стратегическият диалог между Китай и САЩ трябва да бъде продължителен и сериозен. Посредством такъв начин на комуникация дори и спорни теми като Тайван и човешките права биха били адресирани настоятетлно. На китайците трябва да им бъде казано, че тяхната вътрешнодържавна либерализация не е само тяхно занимание, понеже само демократизиран и проспериращ Китай има шанса да приобщи Тайван по мирен път. Всеки опит за насилствено вединение ще рискува стабилността на Шино-Американските отношения и ще възспре Китайската способност да привлича чуждестранни инвестиции. Тогава, китайската амбиция за регионално величие и глобален статус ще се снижат.
Въпреки, че Китай се въздига като регионално доминираща сила, далеч не е сигурно, че той ще стане глобална такава. Общите приказки, че Китай ще бъде следващата глобална сила пораждат параноя извън Китай и подхранват мегаломания вътре в него. Далеч от сигурно е, че експлозивните нива на растеж ще се задържат на това ниво в близките 20 години. Всъщност, продължителният дългосрочен растеж на тези нива ще изиска изключително добре съставна смес от: национално лидерство, политическа стабилност, социална дисциплина, високи спестявания, масивни вливания на чуждестранни инвестиции и регионална стабилност. Продължителната комбинация от тези фактори е много малко вероятна.
Дори ако Китай избегне сериозни политически сътресения и продължи своят икономически възход за четвърт столетие, той въпреки това би останал относително бедна държава. Утрояване на БВП ще остави Китай зад повечето нации по доход на глава на населението и съществена част от народа ще останат бедни. Неговият напредък по осигуряване на достъп до телефон, коли, компютри, камо ли консуматорски продукти, ще остане скромен. В близките двадесет години, може да се очаква Китай да достигне нивото на една глобална военна Сила, тъй като икономиката му ще даде шанс на неговите лидери да пренасочат значителна част от БВП на страната към военното дело и по този начин модернизират войската и ядрения арсенал. В същото време, ако усилията в тази насока са твърде големи, то по този начин може да се достигне същият негативен ефект в дългосрочен план върху икономиката, както бе и със Съветският Съюз. Натрупване на оръжия от страна на Китай би довело до съответен отговор и на Япония. Както и да е, настрана от неговите ядрени сили, Китай няма да може да прожектира своята военна сила отвъд своя регион в близкото бъдеще.
Велик Китай, превръщащ се в регионално доминантна сила е друг въпрос. Де факто, сфера на китайско регионално влияние е много вероятно да е част от бъдещето на Евразия. Такава сфера на влияние не би трябвало да бъде възприемана като зона на изключителна политическа доминация, както Съветският Съюз имаше в Източна Европа. Тази зона на китайско влияние по-скоро би била такава, в която по-слабите отделят специално внимание към интересите, гледните точки и очакваните реакции от регионалнодоминантната сила. Накратко, китайската сила на влияние може да бъде дефинирана като една, в която първият въпрос, който си задават в различните столици е: "Какво мисли Пекин по този въпрос?".
Също така, много е вероятно един Велик Китай да бъде политически подкрепен от неговата заможна диаспора в Сингапур, Бангкок, Куала Лумпур, Манила и Джакарта, без да споменаваме Тайван и Хонг-Конг. Според Яджоу Жоукан (Яжоу Жоукан, Asiaweek), крупните авоари на водещите 500 китайскопритежавани предприятия в югоизточна азия са равни на около $540 милиарда. Югоизточноазиатските държави отдавна вече подхождат с боязън и загриженост към икономическите и политическите интереси на Пекин. Китай, освен чрез спонсорирането на корейското съединение, може да стане една истинска политическа и икономическа сила, която би могла да прожектира явно влияние върху руският Далечен изток.
Геополитическото влияние на един Велик Китай не е непременно несъвместимо със стратегическите Американски интереси, които се състоят в поддържането на една плуралистична Евразия. Например, растящият китайски интерес в централна Aзия възспира руските опити на Москва да пресъздаде бившата политическа интеграция, от времето на СССР. В тази връзка и спрямо Персийският Залив, това че Китай има растящи енергийни нужди би означавало, че той има общ интерес с Америка в поддържането на свободен достъп до, и политическа стабилност в, нефтодобивните региони. По същия начин, Китайската подкрепа на Пакистан възспира индийските амбиции да подчинят тази държава, като в същото време компенсира за руско-индийското сътрудничество в Афганистан и Централна Азия. Съвместното японско и китайско сътрудничество в Източен Сибир също би спомогнало за подобрение на регионалната стабилност. В края на краищата, Америка и Китай се нуждаят един от друг в Евразия. Велик Китай би трябвало да счита Америка за естествен съюзник поради исторически и политически причини. Съединените Щати никога не са имали специални териториални кроежи за Китай, така както са имали за Русия или Япония. За Америка, китайската регионална сила, която е част от по-широка рамкова структура на международно сътрудничество може да се превърне във важен стратегически авоар – равен на Европа и по тежък от Япония – в контекста на подсигуряването на стабилността в Евразия. Затова, Китай трябва да бъде поканен на годишното събиране на Г7, особено след като и Русия е вече поканена.
ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА РОЛЯТА НА ЯПОНИЯ
След като демократично укрепление в източна Евразия не ще да се появи скоро, то от още по-съществено значение е Американските усилия към по-добри отношения с Китай да са на базата на потвърждението, че демократически и икономически просперираща Япония е американсият глобален партньор, но не и съюзник срещу него. Само на тази основа би могло да се състави тристранно сътрудничество, което би включвало американската глобална мощ, китайското превъзходство и японското международно лидерство. Този сценарий би могъл да бъде застрашен, ако военните отношения между Япония и Америка се разрастнат в голям мащаб. Япония не би трябвало да е американският непотопим съд в Далечният Изток, нито да бъде и основният азиатски партньор на САЩ в Азия. Опитите да се предлагат тези роли за Япония биха отрязали Aмерика от азиатския континет, биха опорочили възможностите за достигане на стратегически консенсус с Китай и омаломощят американската способност да консолидират стабилността в Евразия.
Япония няма главна политическа роля да играе в Азия, вземайки предвид регионалната неохота, която тя предизвиква поради начинът на участието й в, преди и след Втората Световна Война. Япония не е потърсила досега нито един начин да се сдобри с Китай и Корея, както направи Германия с Франция и Полша. Също както островна Великобритания спрямо Европа, така и Япония е извън политическият контекст в Азия. Въпреки това, Токио може да издълбае глобална и влиятелна роля за себе си посредством тясно сътрудничество със САЩ по новият глобален дневен ред, включващ глобално развитие и опазване на мира, без да се въвлича в зловъзвратни опити да се превръща в азиатска регионална сила. Американското държавничество трябва да насочи Япония в правилната посока.
В същото време, едно истинско Японско-Корейско сдобрение би допринесло в голяма степен за една стабилна плоскост върху която ще се състои корейското съединение, смекчаващи международните негитвни последици от края на разединението на Корея. Щатите трябва да спомогнат за сътрудничество в тази посока. Много конкретни мерки могат да се вземат; например съвместни университетски програми или комбинирани военни формации, също както и при Френско-Германските и Полско-Германските сътрудничества. Едно всеобхватно и регионално стабилизарщо партньорство между Япония и Коря трябва да бъде създадено, което впоследствие би спомогнало за продължителното американско присъствие в Далечният Изток, след корейското съединение.
Няма нужда да се споменава, че тясно политически сътрудничество с Япония е в глобален интерес на Америка. Но дали Япония трябва да е американски васал, съперник или партньор зависи от способността на американците и японците да дефинират своите съвместни международни цели и да разграничат американската стратегическа мисия в Далечният Изток от японските амбиции за глобална роля. За Япония, въпреки вътрешнодържавните дебати за външната политика, връзката й с Америка си остава единственият пътеводител, понеже тази връзка й дава усет за смислено и насочено движение. Дезориентирана Япония, без значение дали клоняща към превъоръжаване или отделно сътрудничество с Китай, би обозначило края на американската роля в Азиатско-Тихоокенаският регион, предугаждаща в зародиш потенциалното създаване на стабилно тристранно споразумение между Америка, Япония и Китай.
Дезориентирана Япония би била като кит върху плажа: тръскащ се безпомощно, но и също толкова опасен. Ако тя би обърнала своето лице към света отвъд Азия, то на Япония трябва да й бъде дадена смислена подбуда и специален статус, така че нейните национални интереси да са защитени. Обратно на Китай, който търси глобална власт като първо стане регионална сила, Япония може да се снабди с глобално влияние само ако тя първо отхвърли амбициите за регионално такова.
Това би накарало Япония да се почувства специален партньор в едно международно призвание, което e не само политически задоволително, но и икономически изгодно. В устрема към тази цел, Щатите трябва да обмислят прилагането на Американско-Японско съглашение за свободна търгoвия и създаването на съвместно икономическо пространство. Такaва стъпка би обслужила американските интереси за продължително влияние в Далечнят Изток и кoнструктивнoто глобално японско участие.
ТРАНСКОНТИНЕНТАЛНА СИГУРНОСТ
В дългосрочен план, стабилността в Евраазия ще бъде подсилена от появата, може би рано в следващото (сега--RG) столетие, на една Трансевразияатска система за сигурност. Такова трансконтинентално съглашение за сигурност може да включва разширеното НАТО, свързано с Русия, Япония и Китай посредством спогодби за сътрудничество и сигурност с тях. Но докато се стигне до там, американците и японците трябва първо да вкарат в движение триъгълният диалог по общата политика и сигурността, който трябва да включва и Китай. Такива тристранни Американски-Японски-Китайски разговори по сигурността трябва евентуално да включат повече азиатски участници, а по-късно и да доведе до диалог с Организацията за Сътрудничество и Сигурност в Европа (ОСCЕ/OSCE). Впоследствие, това би довело до серии от конференции от европейски и азиатски държави по теми за сигурността. Така, една трансконтинентална система за сигурност ще започне да се оформя.
=====================================================================
#src Zbigniew Brzezinski, "A Geostrategy for ЕСrasia," Foreign Affairs, 76:5, September/October 1997. COPYRIGHT 1997 Council on Foreign Relations Inc.
#src www.comw.org/pda/fulltext/9709brzezinski.html#src www.cfr.org/publication/6917/hbo_history_makers_series.html
#последна_редакция: 5/6/2007 RedGuy#ver 1.2